ПАРФЮМ ЗА ХОРА

Борейки се за унисекс рецепция,
не нося сутиен,
косата си държа изкъсо, ноктите – квадратни.
Със силата на своя дух и острите му ръбове
като с боздуган си служа.
Натърквам жертвите със CK “One”
иззад ушите си.
Когато мъжът,
на когото съм хвърлила око,
се забие в тоалетната с някоя Памела,
рева пред огледалото.
То ми изписва с червило:
Не знам, педерас оправяй се.

Ина Григорова

Свежа Дачева – свежият поглед към живота и смъртта

Свежа Дачева омайва с присъствието си и най-големия скептик. Харизмата и стопява всякаква дистанция и настройва сетивата да възприемат невидимото. Поезията и е, колкото лична, толкова и всеобхватна. Емоциите в нея са изведени до философски поглед към живота, който може да се постигне само чрез драматичните сблъсъци със Съдбата. Родена в Нови пазар, специалист по славянски езици, автор е на десетки статии и книги със стихове, проза, преводи от шведски на български в областта на етнологията, митологията и социологията. През 1983 г. напуска България и поема пътя на политическия емигрант. Живее в Турция и Италия и през 1988 г. След много перипетии се установява в шведския град Стрьомстад. Работи в Историческия музей на града. През последните десет години влиза в политическия живот и става общински съветник по въпросите на здравеопазването и съдебната власт. Най-новата и страст е драматургията.
Свежа Дачева определя битието си като отломъци от няколко различни живота, които няма как да сравниш. Екстемните обстоятелства и срещата и с различни хора и култури са я направили философ. Такива са и творбите и. В тях няма да срещнеш сантиментални ежедневни случки. Стиховете и показват човек, който търси смисъла на съществуването въпреки всичко. Тя приема трудностите като благословия от Съдбата, която и дава възможност да се разкрие и опознае

Кр.: Прави ми впечатление, че стиховете Ви са хронологично подредени. Това разказ за Вашия живот ли е?

Св.: Да, те са умишлено подредени, защото това е една история на един дух, който се е развивал и по този начин е една биография на моя дух. Как е вървял, какво е намирал, какво е изгубвал и докъде е стигнал.

Кр.: Флиртувате със смъртта. На какво се дължи тази лекота на приемането на смъртта?

Св.: Има един сорт поети, които демонизират смъртта и това е една обичайна форма на противопоставянето на живота и смъртта. Аз мисля, че много отрано усетих, че ако не стана приятел със смъртта, никога няма да стана приятел с живота. Защото страхът от смъртта ражда други страхове, а със страх не се живее. Страхът изяжда душата. И аз виждам смъртта като една друга форма на живота. Ако е естествено да дойдем, би трябвало да е естествено да си заминем.

Кр. : Какво не ви достига в поезията, че трябваше да го кажете в проза?

Св.: Някои открития, които идват до всички, които пишат си намират друга формапросто. Формата не е първична. Съдържанието е първично и после то си намира формата. Те си намериха такава форма.

Кр.: Разкажете ми за драмата, която сте написала


Св. : Първо ще кажа, че това беше много приятно. Много забавно да се пише една пиеса. Тя дава възможност на един друг вид изява, докато поезията е много по-камерна. Аз не си говоря с моите читатели. Те сами си четат и си задават въпросите и се мъчат да си отговорят. А драмата е много по-близка до хората. И това е едно ново и много хубаво чувство. Например си казвам, че авторът може да е там, като се играе пиесата и да бъде освиркан. И това е много вдъхновяващо, защото човек получава една жива реакция. Нещо, което ми е липсвало.

Кр.: Вие сте етнолог и фолклорист. Имате ли нужда да се уповавате на своите корени или сте повече гражданин на света.

Св: Аз се занимавам с евроазиатската устна приказна традиция. Занимавам се и с митология. Това, че станах невъзвращенец и оставих всичко и така бях сама с моята гола душа много години, може би ме научи, че корените на човека са вътер в него. И там той трябва да ги храни, да ги полива и да се грижи за тях и да се държи за тях. Може да звучи шокиращо, защото човек може да загуби ценни и скъпи неща в тоя свят, но има една мъдрост, че човек не е загубил нищо, докато не е загубил себе си. И тук искам да кажа, че аз буквално чувствам, че нося навсякъде себе си и затова се чувствам комфортно.

Кр.: Самодостатъчна ли сте си или имате нужда от упование в своите близки?

Св.: Всеки е свързан емоционално и социално в голяма мрежа от хора. Но въпросът е, до каква степен той е зависим емоционално. Аз мисля, че зависимостите не са добри неща. Аз много обичам своите приятели и близки, но мисля, че зависимостта ражда зависимост. Това не е добър вид връзка. В този смисъл мога да кажа, че аз не съм зависима. Свързана, но не обвързана и зависима.

Кр.: Щастлив човек ли сте?

Св.: Щастлив? Мисля, че се радвам на една светлина, която е в мен и която никога не ме напуска. Това за мен е щастие.

Едно интервю за "Седмицата" на БНТ Север

Емил, или за възпитанието

Не знам, дали Астрид Линдгрен е правила аналог с педагогическия трактат на Русо, когато е описвала Емил, но аз винаги се сещам за естественото възпитание, което френският философ и педагог така горещо прокламира. “Емил от Льонеберя” беше не само любима книга, а книга, която ми докара много главоболия, но и ценни житейски изводи. В голяма степен тази книга ме възпита и оформи характера ми. Любовта ни започна плахо на една Нова година. Книгата имаше нещастието да се конкурира с прекрасното оранжево чадърче, за което бленувах няколко дълги месеца. Разбираемо е, защо невзрачната кафеникава книжка не ми направи особено впечатление при запознанството ни. Още повече, че беше книга за белите на някакво си момче, което откъдето и да го погледнем е доста неатрактивно за едно момиче, влюбено в пантофките на Пепеляшка. За щастие имах дълги следобеди, в които нямаше какво особено да се прави, та реших да дам шанс на книжката. Започнах да я чета от скука... и се влюбих. Оранжевият чадър беше детрониран и дълги години след това казвах, че “Емил от Льонеберя” е най-хубавият подарък, който съм получавала. Така достигнах до първото си сериозно умозаключение: Не съди по външния вид.

Да четеш пакостите на Емил се оказа невероятно приключение. Толкова се бях вживяла в историята, че свих една пушка от малкия си братовчед и гордо я разнасях навсякъде. А “Искам си я шапкътъ и пушкътъ!” дълги години беше ключова фраза в семейния жаргон, с която накратко се обобщаваха опитите ми да проявя характер не на място. Като дете на работещи родители, отглеждащо се общо взето само, тази книга стана основен спътник на масата ми за обяд. Четях я, ядейки огромни филии с лютеница за обяд и следобедна закуска и съвсем логично книгата се изпълни с малки червени петна от покапалата смес. Забърсвах ги със салфетка и продължавах напред. Докато един ден не изпуснах цялата филия на страница 23. Салфетката само влоши положението и вечерта майка ми ме завари нещастна и ридаеща. На горчивите ми молби да ми купи нова книжка, тя отговаряше, че всеки трябва да носи последствията от непослушанието си ( хиляди пъти ме беше предупреждавала да не чета, докато ям) и така и не ми купи друг екземпляр. Така стигнах до второто си сериозно умозаключение: Любимите неща трябва да се пазят.

Светът на Емил не беше толкова далечен от моя, въпреки десетилетията и километрите, които ни деляха. Сближаваха ни пакостите, които той правеше и на които аз искрено се възхищавах. Няма какво да се лъжем – послушните деца са удобни за родителите, но безкрайно скучни за връстниците си. Емил беше интересен с фантазията, която влагаше във всичко. Белите му се случваха някак естествено и логично, сякаш просто е нямало какво друго да се случи. Изкушавах се да повторя всяка негова лудория, но мисля, че го направих само с една – опитах се да дресирам прасето на баба си. Резултатът беше катастрофален: няколко утъпкани лехи с домати, аз цялата в мръсотия и истерична баба. Затова пък прозрях огромната разлика между шведските и българските прасета и достигнах до третия си извод: Българските методи на възпитание са доста по-болезнени за дупето от шведските.

Дълги години книгата на Астрид Линдгрен изкара до леглото ми. Чела съм я десетки пъти цялата или отделни глави, според настроението ми. Неизменно пътуваше с мен на всеки пионерски лагер и екскурзионно. Дори сърцераздирателните романи, с които изкарах пубертета, не можаха да я изместят. Ето защо бях ужасена, когато като студентка научих, че майка ми я подарила на едно съседско дете, смятайки, че вече съм голяма. Бях сърдита, но и осъзнах: Личното пространство трябва да се уважава. Дълго време не събрах смелост да отида и да си я поискам обратно. Направих го наскоро под претекст, че искам синът ми да я прочете, но се оказа, че книгата е потънала из антиквариатите.

Купих си нов екземпляр и днес ми е много приятно, когато заварвам синът си да се смее на глас, надвесен над книгата. Осъзнавам, че времето му се струва безкрайно далечно, защото често трябва да обяснявам отделни фрази и изрази. Понякога се радвам, че нямаме баба с прасе. Но вероятно под влияние на книгата, не ми се струва фатално, когато се прибере мръсен, нито когато се опита да продава лимонада пред блока, нито когато се опита да си извади зъб с конец. Радвам се да откривам малкото палаво хлапе с огромна фантазия и невероятно добро сърце в очите на сина си. Все пак да не забравяме, че Емил стана председател на Общинския съвет, когато порасна.

И все пак, ако в някоя антикварна книжарница срещнете стара измачкана книжка с огромно ръждиво петно от лютеница на двайсет и трета страница, купете я. Важно ми е!

сп. Жената днес
май 2009

Сивоокият крал

Слава на теб, безизходна печал!
Вчера умря сивоокият крал.
Душен и ален здрач всичко обви.
Щом си дойде, моят мъж промълви:
"Казват, от лов бил докаран убит,
точно под стария дъб бил открит.
Жаля кралицата. Смърт в младини!
Само за нощ я слана ослани."
Взе си лулата любима и пак
тръгна на работа в нощния мрак.
Аз дъщеричката будя - мълчи;
взирам се в нейните сиви очи.
А вън тополите шушнат с печал:
Няма го, няма го твоят мил крал."

Анна Ахматова

САМОУБИЙСТВО

По тези стари коридори
мракът със себе си се бори
да влезе в слънце и простори,
където ще умре.

Стефан Гечев

ЖАЛБИТЕ НА ХУБАВАТА ПРОДАВАЧКА

И сякаш чувам песента
на хубавата продавачка
как жалейки за младостта
нарежда като оплаквачка:
О, старост, безнадеждна крачка,
съвсем ще грохна може би,
(съдбата толкова ме смачка,
защо поне не ме уби?)
Отказах аз на не един,
в което нищо умно няма,
и заради онзи кучи син,
с когото исках да сме двама.
Обичах го с любов голяма,
дано го огън изгори
за туй, че гледаше с измама
да пипне моите пари.
И даже не обелих зъб,
започнеше ли да ме рита,
бях вечно просната по гръб,
че той не знаеше насита,
пък аз забравях, че съм бита
щом трябваше да се отдам...
Но можех ли да съм честита
при толкоз грях и толкоз срам?
къде е сочната ми плът
и кожата ми от коприна,
ръце и рамене, и гръд,
които мамеха мнозина.
Ала година след година
с мен времето се подигра,
къде е китната градина
сред прелестните ми бедра?
Набръчках се и побелях,
а погледът до вчера жив
не тласка никого към грях,
защото е съвсем мъглив.
Краката ме държат едва,
към нищо вече нямам вкус
и аз извръщам с гняв глава -
да се погледна ме е гнус!"



Франсоа Вийон

Бракуван романс

--> -->

Много съм сърдита на майка си. Редно беше да ме предупреди, че бракът е затвор, а не да ме залъгва с красива наследствена булчинска рокля и приказки за вечно щастие.

А може би майка ми и всички други жени са извратени. Може би аз съм единственото разумно същество от женски пол на тази планета, щом само аз виждам болезнената истина за семейството като клетка или както там беше комунистическият израз.

Какъв е животът в средностатистическия брак?

Незнайно как се оказва, че трябва да станеш поне час по- рано от необходимото ти. Така ще можеш да изпиеш кафето си на спокойствие, да се доредиш първа до топлата вода в банята ( и съвсем егоистично да я изразходваш), да се гримираш, без някой да ти потропва нервно с крак, да смениш няколко ката дрехи, докато се харесаш, без да ти се налага да чуеш тирадата за разглезените жени, които мислят само за външността си, да направиш закуска (нищо, че ти никога не закусваш) и да осигуриш топло кафе за любимия. Не, че в 6 сутринта някой изобщо може да ти е любим. След това започваш внимателно да будиш блажено спящия си съпруг. Внимателно, за да не отнесеш мрънкане в добрия случай и летяща възглавница в не толкова добрия случай. На ум си отбелязваш, колко се радваш, че мъжът ти е влюбен в новия си мобилен телефон и това не отървава от травми и цицини. Съпругът ти вече е станал и ето тук започва адът, наречен брак.

Ти, разбира се, си заета със задачата да събудиш и приведеш в приличен вид наследника, затова не обръщаш особено внимание. Голяма грешка! "Нарочно ли купуваш тази гадна паста за зъби? До кога ще ви чакам? Айде, научи се да се организираш най- после. Дай ми ключовете. Вземи документите за колата." Съпругът ти вече е обут и облечен пред входната врата, а синът е още по пижама. Набързо смъмряш полуспящото си дете. Обличаш го, миеш му зъбите и му бутваш в ръката сандвича. Заключваш вратата и влачейки хлапето търчиш към колата. Личният ти Шумахер вече е на първа, готов да тръгва. Почти в движение успяваш да се класираш на предната седалка. По пътя имаш малка почивка, защото настроението на любимия е насочено към другите идиоти с автомобили. Доволна си, че поне сега не си виновна за нещо и мечтаеш за спокойствието на офиса. Шефката е кучка, но в този момент нейното фалцетно кресчендо е най- предпочитания звук на света.

Каква огромна заблуда! Няма офис на света, който може да те спаси от напористия телефонен терорист, наречен с кодовото име «мъжът ти те търси пак». Естествено няма оперативка на света, която да е по- важна от силното му главоболие, за което трябва да ти напомня с жален глас през половин час. Нищо, че още при първото позвъняване си изпратила Алка зелцер по куриер, защото отлично знаеш, на какво се дължи главобола. Покрай здравните проблеми узнаваш, че трябва да платиш сметката за ток, защото ще го изключат утре, да напазаруваш любимите му домати, които се продават само на пазара в другия край на града, да се обадиш на брат му и да уговорите семейния уикенд ( не е ли по- логично да си го уговорят двамата по братски?), да посетиш майка му в болницата и да и занесеш топено сирене «Президент»( тя другото не го кусва) и задължително в 5.30 да си в къщи, защото ще дойде майстор. На плахите ти опити да обясниш, че в едночасовата си обедна почивка можеш да отметнеш само една трета от задачите, получаваш язвително- саркастичното "Научи се да планираш времето си най- после." И все пак въздъхваш облекчено, защото поне този път ти се е разминало финансово- счетоводния анализ на разходите ти за последната седмица. Така и не посмя да питаш, защо семейният бюджет се обсъжда единствено и само по телефона в работното ти време.

Пет минути преди края на работния си ден ти правиш плах опит да му напомниш, че от 3 седмици имаш уговорка с най- добрата си приятелка за вечерно кино. Отсреща получаваш дълга тирада с обвинения в незачитане на личната му свобода и право да почива. Не стига, че има най- натоварената работа, не стига, че изхранва семейството, не стига, че е стоял в къщи с детето преди два месеца, докато ти си пила мохито от 17 до 18, а сега искаш да го лишиш от гледането на най- важната футболна среща. Е, няма как. Приятелката ти не може да се съревновава с грандиозния мач Уганда- Камерун. Ти се прибираш омърлушена. Стопираш детето пред телевизора и влизаш в карцера(разбирайте кухнята). Режеш лук и ревеш. Пържиш кюфтета и обмисляш, какво още не си успяла да свършиш и тайно завиждаш на мацката от петия етаж, която току- що излезе във видимо прекрасно настроение и с най- високите токове, които някога си виждала. Детето е заспало на килима пред телевизора. Добре, че доктор Спок е умрял и няма как да види това. Местиш го в леглото му и си пускаш "Сексът и градът". Новата книга на Юрсенар така си стои неотворена вече месец, но нямаш сили да се правиш на интелектуалка. Спи ти се. Спи ти се от 4 години.

Така нареченият любим не се прибира до среднощ. Явно мачът има доста продължения. Отбелязваш си да сложиш Алка зелцер в панталона му сутринта и уморена се тръсваш в леглото. Последно се събуждаш към 4 сутринта от трясък в коридора. Изглежда Камерун са паднали. Нека му! Правиш се на дълбоко заспала, докато в 6 будилникът не ти напомни, че ужасно много се сърдиш на майка си.

сп. Жената днес
декември 2008

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

Ти ли си новият мъж, когото привличам?

Ти ли си новият мъж, когото привличам?
Да започнем с предупреждението - аз несъмнено съм далеч
по-различен от това, което допускаш;
допускаш ли, че ще откриеш в мен идеала си?
Мислиш ли, че е толкова лесно да ме накараш да ти стана
любовник?
Мислиш ли, че приятелството ми ще бъде истинско
удоволствие?
Мислиш ли, че съм верен и предан?
Откриваш ли нещо повече в мен, освен тази фасада, този
спокоен и търпелив нрав?
Допускаш ли, че вървиш по вярна следа, към истински смел
мъж?
А не ти ли хрумна, о, мечтателю, че всичко може да е
привидност, илюзия?

Уолт Уитман
1860

Стихотворение за остров Кодиак

Стръмни са формата и стойката на смърча,

притиснат до планината, в стремежа си

нагоре,

в угода на Пусеновото бяло, до повтарящите

се върхове.

Гальовни планини може би се вият край

родното ти място,

милват родните ферми със затоплящо зелено;

тръгни по тези хълмове дори само за

прохлада или златотърсаческа радост.

Леки ветрове повяват над познатите места,

опипват чупливите прозорци, обръщат се и си

отиват;

ескимоските къщи имат прозорци от

тюленени черва и източният

вятър барабани по тях.

Рибарите, някогашните свирепи ловци на

кожи,

от огън все нуждаещи се, заравяха умрелите

с наръч дърва

и в ада им попадналият цял замръзваше.

Спомняйки си предишните земи, но много

по-реално,

загледай се сред висините, не можеш да

кажеш защо

гарванът, богат със намеци, самотен се рее.

У. Мередит

ЗИМНИ СТИХОВЕ ЗА СЕСТРА МУ

Лунна светлина измива западната част на къщата
до белотата на избелено платно.
Разстила и тревист килим
върху стърнището на нивата, протегната на изток,
където още няма и следа от утрото.
Луната е ангел със мек ореол,
изпратен ми тук преди да умра - с изненадата
за реалната същност на всички неща.
Държи светлината той мълчаливо.

В последно време, подготвяйки се за смъртта,
отидох и в онази друга къща - там, където
родителите ни приключиха със своето умиране,
приемайки и неприемайки условията на живота.
Баща ни изгради библиотечни шкафове
и ден след ден престана да чете.
А майка ни пък готвеше
чудесни гозби за уста обикновени.
Отгледаха те с благост две деца.
Ние събирахме с гребла листата;
трева косихме; с тях пиехме и с тях се хранехме.
Сдобряването беше дълга работа, не винаги приятна.

Сега край моя собствен дом, във час студен,
аз наблюдавам ангела - как се снижава безразлично.
Фенерът, без да трепка, изтънява дъсчените ни стени,
като ги мие с лунна светлина, докато хората си спят,
прегръщайки и непрегръщайки условията на живота.
И пръстите на дървесата напластиха гниещия губер
по камъните, разпилени из поляната
и нивата, протегната към идващият ден.

У. Мередит