на хубавата продавачка
как жалейки за младостта
нарежда като оплаквачка:
О, старост, безнадеждна крачка,
съвсем ще грохна може би,
(съдбата толкова ме смачка,
защо поне не ме уби?)
Отказах аз на не един,
в което нищо умно няма,
и заради онзи кучи син,
с когото исках да сме двама.
Обичах го с любов голяма,
дано го огън изгори
за туй, че гледаше с измама
да пипне моите пари.
И даже не обелих зъб,
започнеше ли да ме рита,
бях вечно просната по гръб,
че той не знаеше насита,
пък аз забравях, че съм бита
щом трябваше да се отдам...
Но можех ли да съм честита
при толкоз грях и толкоз срам?
къде е сочната ми плът
и кожата ми от коприна,
ръце и рамене, и гръд,
които мамеха мнозина.
Ала година след година
с мен времето се подигра,
къде е китната градина
сред прелестните ми бедра?
Набръчках се и побелях,
а погледът до вчера жив
не тласка никого към грях,
защото е съвсем мъглив.
Краката ме държат едва,
към нищо вече нямам вкус
и аз извръщам с гняв глава -
да се погледна ме е гнус!"
Франсоа Вийон
Няма коментари:
Публикуване на коментар