По първи петли

От шума на много хора,

от досада и умора

към съня си тръгвам и мълча.

От пера на късни птици,

от заплетените жици

не намирам своята врата

Откога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По първи петли

закъснели следи

преминават през мен

и потъват в очите ми

сутрин.

Прах от звезди

и подкови звънят

на протрития праг

и възкръсва денят ми

сутрин.

От вика на някой буден

от смеха на някой влюбен

ще усетя, че съм жив и нужен.

Сред пера на ранни птици,

сред безброй висящи жици

ще намеря своята врата.

От кога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По трети петли

уморени мъгли

се разкъсват от страх

и се впиват в прозореца

сутрин.

Старият ключ

се огъва от студ

и го няма домът

и я няма вратата

сутрин.

Михаил Белчев

Автограф

Приятелю, сакатото ни племе
не знай на равновесието храм.
Не чуди ли те болки тъй големи,
че искам аз прибулено да дам.

23 декември 1921г.
Кирил Христов в автограф за Михаил Арнаудов



снимка: вестник Сега

Буря

Между другото обичам бурите.

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.

Дилан Томас




снимка: от тук