петък, юли 12, 2013

Срам

Седим с баща ми на двора и цепим кайсии за ракия. Ръцете ми са захабени, маникюрът ми е черен, състоянието на косата ми изобщо не ме интересува и дори не помня, кога за последно съм слагала грим. Всяко лято за около месец загърбвам урбанистичния си лайфстайл и се връщам назад - към корените си. Всяко лято за около месец съм дъщерята, която иначе липсва - правя компоти, пера килими и боядисвам прозорци.
Та седим с баща ми на двора и цепим кайсии за ракия. И си говорим за корените. Родът на татко е от капанския край. Дядо му бил дълги години кмет на селото. Уважаван човек, с голямо семейство и 60 декара ниви. Дядо Станьо имал пет деца- три дъщери и двама сина. Големият, Тодор, станал касиер в кметството. Един ден се напил с приятели и някой го придумал да даде пари от касата. Така Тодор прекрачил закона и кметството обедняло с 200 хиляди стари лева. Естествено кражбата не останала скрита за дълго. Дядо Станьо бил посрамен. Толкова голям бил срамът му, че продал къщата и нивите, изплатил дълга на сина си и заедно с цялата фамилия (43 калпака) завинаги напуснал селото. Срамът отвел него и семейството му на повече от сто километра - в Делиормана. Тук купил 3 къщи и 130 декара от турски преселници и започнал живота си на ново. Дядо Станьо никога не се върнал в капанския край.
Баща ми твърди, че помни това преселение. Бил е на 3 години и още  е ходел с фустичка. Татко помни и срама на дядо си. Помня го и аз - от разказите и от съвета: "Не посягай на чуждото. Достатъчно способна си да живееш почтено."
Голям срам е бил.
Такива ми ти семейни тайни.



понеделник, юли 08, 2013

Спомени в предмети




Пръстенът на баба ми Петра. Той присъства във всеки един от малкото ми спомени с нея. Няма никаква финансова стойност - от прост пиринч е, но го пазя ревностно в една кутия. Съвсем наскоро осъзнах какъв е тоя пръстен - на него има логото на футболния клуб "Левски". Хи-хи-хи - дали не мога да кандидатствам за почетен член там с тази реликва? А как е попаднал в баба ми, ще си остане завинаги в тайна.

 


Единствената ми запазена бебешка дрешка. Рокля - зелена. С дантелки и якичка. Въпреки усилията на майка ми,  така и не станах мадама и твърде рядко слагам рокли. Но животът предстои, нали? ;)

 

 

Книгите ми. Много четени, много обичани

 

Отношението ми към тази кукла всъщност е двояко: хем я обичам, хем я мразя. Обичам я, защото беше най-красивата кукла, а я намразих, защото така и не ми дадоха да си играя с нея. Много жалко, наистина. Една тъжа кукла, която изкара живота си като експонат от музей.

 

 

Фотоапаратът на семейството. Него ми го даваха от невръстна възраст. Като се замисля - май все още работи. Трябва да го пробвам някой ден.

 

Това са част от хубавите ми спомени, но аз пазя ревностно и лошите, защото те ми напомнят коя съм и докъде съм стигнала.