неделя, април 22, 2012

Всичките мои страхове


Не, няма да ви разказвам за страха ми от бръчки, нито за страха от самотата. Няма да ви плача за това, как животът ми се изплъзва от пръстите и не искам да умирам. И въпреки, че съм класическа блондинка, не очаквате да се панирам от всеки качен килограм. Големите страхове на моя живот са и големите ми победи – над обстоятелствата, над предразсъдъците ми и над собственото ми его.

Първият ми осезаем страх беше от една стая. Бях на 5. Живеех в къща, която тогава ми с струваше огромна – с 4 стаи, една от които служеше за склад. Тежките плюшени завеси, много модерни по онова време, бяха винаги спуснати така, че в стаята цареше пълен мрак дори в най-слънчевите дни. Тази стая беше моят кошмар. Години наред упорито отказвах да влизам в нея, а ако майка ми ме пратеше за някой рядко използван сервиз, първо промушвах внимателно ръката си през едва открехнатата врата до ключа за осветлението и едва когато големият полилей светнеше с четирите си крушки, прекрачвах прага и. На един рожден ден баща ми подари на мама красива кутия за бижута от абаносово дърво, а тя веднага я напълни с всичките си приказни дрънкулки. Не знам кога кутията се озова в онази стая, но неистово мечтаех да я отворя. Любопитството и страха ми бяха като партньори в страстно танго – привличаха се и се отблъскваха, докато аз се гърчех от любопитство. Спомням си много добре деня, в който реших, че трябва да отворя тази кутия на вяска цена. Стоях пред стаята, гледах я и ... се случи. Просто рязко отворих вратата и без да светвам лампите я затворих зад гърба си. В сумрака видях кутията, приседнах до нея, а сърцето ми беше изпълнено със самодоволство и гордост. До тук със страха от тъмното. След това тази стая ми стана толкова любима, че накарах майка ми да измести детската в нея. И до днес за родителите ми това е моята стая, макар че след като се изнесох, отново стана склад.

Тийнейджърските ми години бяха белязани от страха да не съм част от стадото. Във времената, в които групата е най-важна, аз неистово се притеснявах да не заприличам на другите. Когато момичетата измерваха своята популярност по дължината на полата и бретона си, аз ходех с дълги фусти и безобразна прическа. В годините на първата цигара в училищната тоалетна и първият секс на пиянски купон у съученици, аз гордо развявах своето не пушене и изкарвах нощите си в четене на руска класика. Искрено се потрисах, когато някой роднина ми кажеше, че съм сладка. Исках да съм личност, исках да съм различна и по дяволите, не исках да ме харесват всички. Страхът ми от обезличаване в крайна сметка направи точно това – превърна ме в незабележимата зубърка, до която сядаха само, ако има класно по математика. Вечно намръщената ми физиономия ми изгра лоша шега и в крайна сметка останах без приятели. Нещо повече – всичко ми се случваше трудно. С много труд получавах шестиците си, гамените на училището ме тероризираха и дори продавачката на билети в киното не ме забелязваше. Може би щях да продължа дълго така, защото смятах, че това е нормалното състояние на умниците (да, тогава се мислех за много умна), ако не бях се запознала с най-усмихнатото момиче на света. Тя не беше красавица, но беше лъчезарна и където и да влезеше веднага ставаше център на внимание, защото умееше да се усмихва. Без да е сервилна, тя получаваше всичко от живота с много по-алко усилия, разчитайки на двата реда прелестни зъби, обрамчени от неустоима усмивка. Страхът ми да не ме вземат за повърхнастна рязко се сблъска с истинското възхищение от това прелестно същество. Тогава разбрах, че перфектният бретон и красивите дрехи отварят повече врати от „Ана Каренина“ и Питагоровата теорема, въпреки че няма нищо лошо да си добър и на двата фронта. Постепенно започнах да скъсявам подгъвите, купих си червило и до ден днешен продължавам да изпитвам ефекта от искрената усмивка. Вече не ми пука, дали ще ме вземат за повърхностна. Оказа се, че да се радваш на живота е по-важно от това за познаваш в детайли всички рокли на Наташа Ростова.

Страхът от обвързване беше кошмарът на моите 20. Докато приятелките ми изживяваха големите си любови, аз прелитах от обект на обект и всеки малък намек за дълготрайна интимност ме изстрелваше веднага в орбитата на самотниците. Мъжете преминаваха през живота ми със скоростта на Боинг, а аз се чувствах прекрасно, играейки си на самостоятелност. Дори когато се оказах единствената неженена сред приятелките си, продължавах да не допускам мъжете да се застояват в дома ми. Толкова много се страхувах да не стана зависима, че в крайна сметка се виждах по-скоро като самотна майка. Един разговор с баба ми ме накара да осъзная, че доверието е най-ценната придобивка във всяка връзка. Да се довериш и да оставиш да те харесват, обичат, понасят или дори мразят в определени ситуации. Защото любовта не понася половинчати чувства. И никак не обича страха. Баба ми ставаше всяка сутрин и правеше чай за дядо, после му купуваше цигари, въпреки че постоянно му мърмори за пушенето и докато плевеше градинката, си подсвиркваше, защото знаеше, че ако и прилошее от жегата, той е наблизо. Абсолютната любов се проявява в незначителните детайли и зависимостта от другия всъщност е донякъде споделена свобода. Благодаря ти, бабче, че ме освободи!

Да, няма да ви разказвам за страха си от бръчките и от самотата. Страховете, които са ме формирали, са различни. Е, вярно и аз изпадам в ужас от паяци и от бездомни кучета. Но това са просто незначителни детайли от живота.

"Жената днес" 2012


1 коментар:

  1. Не бях го чела, дори и заради теб не мога да се прескембича и да чета женски списания, но е добро. Хареса ми.

    ОтговорИзтриване