Селото на Дан Колов

В Сенник всички говорят за Дан Колов. Признавам, знаех за него само, че е световна легенда в борбата. Оказа се, че е доста повече от това. Тук можете да прочетете историята му след завръщането в България. А аз ще ви покажа селото такова, каквото ми хареса.

И ако не си падате по запустели селца, може би състезанията по пейнтбол, които се организират често тук, ще ви накара да го посетите. Аз със сигурност ще се върна. 

Алфатар и околностите

 

Алфатар и околностите

Защо Ви пускам това предаване? Защото хората, с които се запознах, докато го снимахме, са изключителни и вярвам, че ще Ви допаднат. Не бях ходила никога в Алфатар. Сега бих се върнала с удоволствие.

***

Преброих годините си и открих,
че ми е останало по-малко време на този свят
от

времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче,
което е спечелило пакетче лакомства.
То изяжда част от тях бързо и с удоволствие,
а когато забелязва, че му остават малко, започва
да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…

Вече нямам време да понасям абсурдни личности,
които, независимо от възрастта си, не са пораснали.
Нямам време да се занимавам с посредствености.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места,
да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел
на борбата за по-важно място…
Презирам хората, които не спорят за съдържание,
а за титли.
Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза.
Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора,
много човечни, преди всичко друго – човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит,
превъзхождащ останалите.
Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство…

Искам да се обградя с хора,
които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари
на живота, а са израснали с една мекота в душата.
Които нещастието е направило по-мъдри…
Целта ми е да стигна до края спокоен,
в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…
А защо да не бъде с радост и удовлетворение?

Мариу ди Андради

 

 

Аз съм

покана за танц,
пиронче в стената,
старо бижу,
дантелена рокля,
френски шансон,
роман на Камю,
виенско кресло...
все неща, които те дразнят.

***

няма надежда за моето щастие
сред фалшивите усмивки
и куртоазното внимание
съм толкова сама
че чувам безумието на мислите си
докато разпръсквам чар из стая
с хора които не ме интересуват
Ти си гадна манипулаторка
ми казва мъжът ми
и може би е прав
защото
душата ми плаче за нежност
а няма надежда за моето щастие

***

Лесно е да си труден

трудна е лекотата,

лесно е да не си

това, което трябва да си

трудно е

да бъдем това,

което сме

самите

в действителност

Яан Каплински, превод от естонски Здравко Кисьов, сп. Европа 2011/5

Всичките мои страхове

Не, няма да ви разказвам за страха ми от бръчки, нито за страха от самотата. Няма да ви плача за това, как животът ми се изплъзва от пръстите и не искам да умирам. И въпреки, че съм класическа блондинка, не очаквате да се панирам от всеки качен килограм. Големите страхове на моя живот са и големите ми победи – над обстоятелствата, над предразсъдъците ми и над собственото ми его.

Първият ми осезаем страх беше от една стая. Бях на 5. Живеех в къща, която тогава ми с струваше огромна – с 4 стаи, една от които служеше за склад. Тежките плюшени завеси, много модерни по онова време, бяха винаги спуснати така, че в стаята цареше пълен мрак дори в най-слънчевите дни. Тази стая беше моят кошмар. Години наред упорито отказвах да влизам в нея, а ако майка ми ме пратеше за някой рядко използван сервиз, първо промушвах внимателно ръката си през едва открехнатата врата до ключа за осветлението и едва когато големият полилей светнеше с четирите си крушки, прекрачвах прага и. На един рожден ден баща ми подари на мама красива кутия за бижута от абаносово дърво, а тя веднага я напълни с всичките си приказни дрънкулки. Не знам кога кутията се озова в онази стая, но неистово мечтаех да я отворя. Любопитството и страха ми бяха като партньори в страстно танго – привличаха се и се отблъскваха, докато аз се гърчех от любопитство. Спомням си много добре деня, в който реших, че трябва да отворя тази кутия на вяска цена. Стоях пред стаята, гледах я и ... се случи. Просто рязко отворих вратата и без да светвам лампите я затворих зад гърба си. В сумрака видях кутията, приседнах до нея, а сърцето ми беше изпълнено със самодоволство и гордост. До тук със страха от тъмното. След това тази стая ми стана толкова любима, че накарах майка ми да измести детската в нея. И до днес за родителите ми това е моята стая, макар че след като се изнесох, отново стана склад.

Тийнейджърските ми години бяха белязани от страха да не съм част от стадото. Във времената, в които групата е най-важна, аз неистово се притеснявах да не заприличам на другите. Когато момичетата измерваха своята популярност по дължината на полата и бретона си, аз ходех с дълги фусти и безобразна прическа. В годините на първата цигара в училищната тоалетна и първият секс на пиянски купон у съученици, аз гордо развявах своето не пушене и изкарвах нощите си в четене на руска класика. Искрено се потрисах, когато някой роднина ми кажеше, че съм сладка. Исках да съм личност, исках да съм различна и по дяволите, не исках да ме харесват всички. Страхът ми от обезличаване в крайна сметка направи точно това – превърна ме в незабележимата зубърка, до която сядаха само, ако има класно по математика. Вечно намръщената ми физиономия ми изгра лоша шега и в крайна сметка останах без приятели. Нещо повече – всичко ми се случваше трудно. С много труд получавах шестиците си, гамените на училището ме тероризираха и дори продавачката на билети в киното не ме забелязваше. Може би щях да продължа дълго така, защото смятах, че това е нормалното състояние на умниците (да, тогава се мислех за много умна), ако не бях се запознала с най-усмихнатото момиче на света. Тя не беше красавица, но беше лъчезарна и където и да влезеше веднага ставаше център на внимание, защото умееше да се усмихва. Без да е сервилна, тя получаваше всичко от живота с много по-алко усилия, разчитайки на двата реда прелестни зъби, обрамчени от неустоима усмивка. Страхът ми да не ме вземат за повърхнастна рязко се сблъска с истинското възхищение от това прелестно същество. Тогава разбрах, че перфектният бретон и красивите дрехи отварят повече врати от „Ана Каренина“ и Питагоровата теорема, въпреки че няма нищо лошо да си добър и на двата фронта. Постепенно започнах да скъсявам подгъвите, купих си червило и до ден днешен продължавам да изпитвам ефекта от искрената усмивка. Вече не ми пука, дали ще ме вземат за повърхностна. Оказа се, че да се радваш на живота е по-важно от това за познаваш в детайли всички рокли на Наташа Ростова.

Страхът от обвързване беше кошмарът на моите 20. Докато приятелките ми изживяваха големите си любови, аз прелитах от обект на обект и всеки малък намек за дълготрайна интимност ме изстрелваше веднага в орбитата на самотниците. Мъжете преминаваха през живота ми със скоростта на Боинг, а аз се чувствах прекрасно, играейки си на самостоятелност. Дори когато се оказах единствената неженена сред приятелките си, продължавах да не допускам мъжете да се застояват в дома ми. Толкова много се страхувах да не стана зависима, че в крайна сметка се виждах по-скоро като самотна майка. Един разговор с баба ми ме накара да осъзная, че доверието е най-ценната придобивка във всяка връзка. Да се довериш и да оставиш да те харесват, обичат, понасят или дори мразят в определени ситуации. Защото любовта не понася половинчати чувства. И никак не обича страха. Баба ми ставаше всяка сутрин и правеше чай за дядо, после му купуваше цигари, въпреки че постоянно му мърмори за пушенето и докато плевеше градинката, си подсвиркваше, защото знаеше, че ако и прилошее от жегата, той е наблизо. Абсолютната любов се проявява в незначителните детайли и зависимостта от другия всъщност е донякъде споделена свобода. Благодаря ти, бабче, че ме освободи!

Да, няма да ви разказвам за страха си от бръчките и от самотата. Страховете, които са ме формирали, са различни. Е, вярно и аз изпадам в ужас от паяци и от бездомни кучета. Но това са просто незначителни детайли от живота.

"Жената днес" 2012

Нарциси

Самотен като облак пак
аз реех се из небесата,
когато зърнах  цял рояк
нарциси, греещи в позлата.
Край езерото, сред гората
във танц с полъхващия вятър.

Безбройни светещи звездици,
като в потрепващ Млечен път,
една несвършваща редица -
блести на залива брегът.
Аз хиляди видях завчас
с глави, танцуващи в захлас.

Танцуваха вълните с тях,
и те засенчваха вълните,
а аз като поет трептях
от толкоз радост неприкрита.
И пиех с поглед възхитен
богатството на този ден

До днес щом легна уморен
или замислен и несретен
те с топъл пламък греят в мен
блажено в самотата светят.
И моето сърце бленува
и с нарцисите пак танцува.


1802
Уилям Уърдсуърт


ПП. Приятел ми направи деня с това стихотворение

 William Wordsworth 

Аз не съм твоя

Аз не съм твоя, не съм изгубила ума,

не съм изгубена, но бях додето,

топях се като петно от сняг в морето,

като забравена горяща свещ в деня…

Ти ме обичаш, аз те намирам още

прекрасен, цветен, всеобемащ,

но вече аз съм аз, не тази, която дълго беше

изгубена като светлинен лъч в светлика общ.

Потапяй ме дълбоко в обичта си

оставяй сетивата ми, слепи, глухи,

а бурята на любовта раздухвай

подобно остър вятър. Но вече аз съм аз.

Сара Тисдейл

Още за нея  тук

Magdalena Carmen Frida Kahlo y Calderón

Self portraits

I tried to drown my sorrows, but the bastards learned how to swim.

Frida Kahlo overlooking Rivera Court circa 1932-33 (c) Detroit Institute of Arts
снимката: от тук

Бръчки

Ботоксът няма да спаси душата ми от сбръчкване,

но лицето ми ще бъде по-телегенично.

Какъв е смисълът обаче да съм хубава,

ако не мога да се усмихвам всеки път, когато го видя.

Така и така ще се мре,

нека поне да е от споделено щастие.

Мизантропия

като фалшив алкохол

ме отравяш всяка вечер

телевизорът е моето спасение от теб

(така се радвам, че си киноман)

повече никога няма да кажа "обичам", 

защото искреността е преоценена стока,

а любов няма -

всичко е просто хормони.

Дакелска му работа

Странно нещо са музите - придобиват какви ли не форми само и само да угодят на съвременните творци.
За музите ще ви разказвам днес. За музите, придобили форма на дакели. Явно добре са си свършили работата, щом 46 автори са успели не само да се вдъхновят, но и да снимат, нарисуват и изваят десетки смешни малки кученца.
Дакелът в съвременното българско изкуство е неизследвана територия до днес. Кураторът Елена Панайотова обаче  поправи тази грешка.  Ето резултатът:

Дакелът може да е успешна дипломна работа

и скица от последния момент

може да е герой на холивудски портрет

и икона от  поп-арта

може да е красивото бижу на френска кокона

и весел като коледна картичка

може да е по-добрата половина на  русалките

или лингвистично предизвикателство

може дори да е част от градския пейзаж

но никога не е незабелязан

защото е желязно куче

дори когато е от хляб

Елена Панайотова и Еслица Попова
куратори

музата

фенът

Изложбата "Дакелска му работа" Ви очаква в галерия "Приятели" в Русе. Препоръчва се за хора с вкус и добро настроение. :)

...

твърде дълго отсъствах от себе си
вече дори не си липсвам
понякога когато пуша първата си цигара
още преди да е готово кафето ми
се сещам да се потърся
но нямам актуална поща
нито телефонен номер
забравих гласа си
очите
носа
а нещастницата в огледалото
не искам да  познавам
защото
ужасно не я харесвам

Простете

Простете!  И още много ще греша...

някой ден

някой ден ще ми разбиеш сърцето
и това е толкова нормално,
защото така и не се научих да не обичам,
а любовта ме прави уязвима
като онзи прекрасен китайски порцелан,
в който искам да пия кафето си
и който изобщо не подхожда на безличната ми кухня,
в която никога не готвя,
понеже съм заета да обичам
мъже, които ми разбиват
сърцето.

Françoise Sagan

,,Знам какво ми остава да направя: ще се влюбя в себе си, ще се обгрижвам, ще се пека на слънце, ще направя мускули, ще си успокоявам нервите, ще си правя подаръци, ще си хвърлям в огледалото смутени усмивки. Ще се обичам.''

Франсоаз Саган

Маргьорит Дюрас

“Very early in my life it was too late.”

                                       Marguerite Duras

Marguerite Duras
photo by Richard Avedon, 1993

Група във Фейсбук продуцира клип

Обичам си работата. Особено, когато е причина да се запозная с такива хора: