Не, няма да ви разказвам за страха ми от бръчки, нито за
страха от самотата. Няма да ви плача за това, как животът ми се изплъзва от
пръстите и не искам да умирам. И въпреки, че съм класическа блондинка, не
очаквате да се панирам от всеки качен килограм. Големите страхове на моя живот
са и големите ми победи – над обстоятелствата, над предразсъдъците ми и над
собственото ми его.
Първият ми осезаем страх беше от една стая. Бях на 5. Живеех
в къща, която тогава ми с струваше огромна – с 4 стаи, една от които служеше за
склад. Тежките плюшени завеси,
много модерни по онова време, бяха винаги спуснати така, че в стаята цареше
пълен мрак дори в най-слънчевите дни. Тази стая беше моят кошмар. Години наред
упорито отказвах да влизам в нея, а ако майка ми ме пратеше за някой рядко
използван сервиз, първо промушвах внимателно ръката си през едва открехнатата
врата до ключа за осветлението и едва когато големият полилей светнеше с
четирите си крушки, прекрачвах прага и. На един рожден ден баща ми подари на
мама красива кутия за бижута от абаносово дърво, а тя веднага я напълни с
всичките си приказни дрънкулки. Не знам кога кутията се озова в онази стая, но
неистово мечтаех да я отворя. Любопитството и страха ми бяха като партньори в
страстно танго – привличаха се и се отблъскваха, докато аз се гърчех от
любопитство. Спомням си много добре деня, в който реших, че трябва да отворя
тази кутия на вяска цена. Стоях пред стаята, гледах я и ... се случи. Просто
рязко отворих вратата и без да светвам лампите я затворих зад гърба си. В
сумрака видях кутията, приседнах до нея, а сърцето ми беше изпълнено със
самодоволство и гордост. До тук със страха от тъмното. След това тази стая ми
стана толкова любима, че накарах майка ми да измести детската в нея. И до днес
за родителите ми това е моята стая, макар че след като се изнесох, отново стана
склад.
Тийнейджърските ми години бяха белязани от страха да не съм
част от стадото. Във времената, в които групата е най-важна, аз неистово се притеснявах
да не заприличам на другите. Когато момичетата измерваха своята популярност по
дължината на полата и бретона си, аз ходех с дълги фусти и безобразна прическа.
В годините на първата цигара в училищната тоалетна и първият секс на пиянски
купон у съученици, аз гордо развявах своето не пушене и изкарвах нощите си в
четене на руска класика. Искрено се потрисах, когато някой роднина ми кажеше,
че съм сладка. Исках да съм личност, исках да съм различна и по дяволите, не
исках да ме харесват всички. Страхът ми от обезличаване в крайна сметка направи
точно това – превърна ме в незабележимата зубърка, до която сядаха само, ако
има класно по математика. Вечно намръщената ми физиономия ми изгра лоша шега и
в крайна сметка останах без приятели. Нещо повече – всичко ми се случваше
трудно. С много труд получавах шестиците си, гамените на училището ме
тероризираха и дори продавачката на билети в киното не ме забелязваше. Може би
щях да продължа дълго така, защото смятах, че това е нормалното състояние на
умниците (да, тогава се мислех за много умна), ако не бях се запознала с
най-усмихнатото момиче на света. Тя не беше красавица, но беше лъчезарна и
където и да влезеше веднага ставаше център на внимание, защото умееше да се
усмихва. Без да е сервилна, тя получаваше всичко от живота с много по-алко
усилия, разчитайки на двата реда прелестни зъби, обрамчени от неустоима
усмивка. Страхът ми да не ме вземат за повърхнастна рязко се сблъска с истинското
възхищение от това прелестно същество. Тогава разбрах, че перфектният бретон и
красивите дрехи отварят повече врати от „Ана Каренина“ и Питагоровата теорема,
въпреки че няма нищо лошо да си добър и на двата фронта. Постепенно започнах да
скъсявам подгъвите, купих си червило и до ден днешен продължавам да изпитвам
ефекта от искрената усмивка. Вече не ми пука, дали ще ме вземат за
повърхностна. Оказа се, че да се радваш на живота е по-важно от това за
познаваш в детайли всички рокли на Наташа Ростова.
Страхът от обвързване беше кошмарът на моите 20. Докато
приятелките ми изживяваха големите си любови, аз прелитах от обект на обект и
всеки малък намек за дълготрайна интимност ме изстрелваше веднага в орбитата на
самотниците. Мъжете преминаваха през живота ми със скоростта на Боинг, а аз се
чувствах прекрасно, играейки си на самостоятелност. Дори когато се оказах
единствената неженена сред приятелките си, продължавах да не допускам мъжете да
се застояват в дома ми. Толкова много се страхувах да не стана зависима, че в
крайна сметка се виждах по-скоро като самотна майка. Един разговор с баба ми ме
накара да осъзная, че доверието е най-ценната придобивка във всяка връзка. Да
се довериш и да оставиш да те харесват, обичат, понасят или дори мразят в
определени ситуации. Защото любовта не понася половинчати чувства. И никак не
обича страха. Баба ми ставаше всяка сутрин и правеше чай за дядо, после му
купуваше цигари, въпреки че постоянно му мърмори за пушенето и докато плевеше
градинката, си подсвиркваше, защото знаеше, че ако и прилошее от жегата, той е
наблизо. Абсолютната любов се проявява в незначителните детайли и зависимостта
от другия всъщност е донякъде споделена свобода. Благодаря ти, бабче, че ме
освободи!
Да, няма да ви разказвам за страха си от бръчките и от
самотата. Страховете, които са ме формирали, са различни. Е, вярно и аз изпадам
в ужас от паяци и от бездомни кучета. Но това са просто незначителни детайли от живота.
"Жената днес" 2012
