САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

Ти ли си новият мъж, когото привличам?

Ти ли си новият мъж, когото привличам?
Да започнем с предупреждението - аз несъмнено съм далеч
по-различен от това, което допускаш;
допускаш ли, че ще откриеш в мен идеала си?
Мислиш ли, че е толкова лесно да ме накараш да ти стана
любовник?
Мислиш ли, че приятелството ми ще бъде истинско
удоволствие?
Мислиш ли, че съм верен и предан?
Откриваш ли нещо повече в мен, освен тази фасада, този
спокоен и търпелив нрав?
Допускаш ли, че вървиш по вярна следа, към истински смел
мъж?
А не ти ли хрумна, о, мечтателю, че всичко може да е
привидност, илюзия?

Уолт Уитман
1860

Стихотворение за остров Кодиак

Стръмни са формата и стойката на смърча,

притиснат до планината, в стремежа си

нагоре,

в угода на Пусеновото бяло, до повтарящите

се върхове.

Гальовни планини може би се вият край

родното ти място,

милват родните ферми със затоплящо зелено;

тръгни по тези хълмове дори само за

прохлада или златотърсаческа радост.

Леки ветрове повяват над познатите места,

опипват чупливите прозорци, обръщат се и си

отиват;

ескимоските къщи имат прозорци от

тюленени черва и източният

вятър барабани по тях.

Рибарите, някогашните свирепи ловци на

кожи,

от огън все нуждаещи се, заравяха умрелите

с наръч дърва

и в ада им попадналият цял замръзваше.

Спомняйки си предишните земи, но много

по-реално,

загледай се сред висините, не можеш да

кажеш защо

гарванът, богат със намеци, самотен се рее.

У. Мередит

ЗИМНИ СТИХОВЕ ЗА СЕСТРА МУ

Лунна светлина измива западната част на къщата
до белотата на избелено платно.
Разстила и тревист килим
върху стърнището на нивата, протегната на изток,
където още няма и следа от утрото.
Луната е ангел със мек ореол,
изпратен ми тук преди да умра - с изненадата
за реалната същност на всички неща.
Държи светлината той мълчаливо.

В последно време, подготвяйки се за смъртта,
отидох и в онази друга къща - там, където
родителите ни приключиха със своето умиране,
приемайки и неприемайки условията на живота.
Баща ни изгради библиотечни шкафове
и ден след ден престана да чете.
А майка ни пък готвеше
чудесни гозби за уста обикновени.
Отгледаха те с благост две деца.
Ние събирахме с гребла листата;
трева косихме; с тях пиехме и с тях се хранехме.
Сдобряването беше дълга работа, не винаги приятна.

Сега край моя собствен дом, във час студен,
аз наблюдавам ангела - как се снижава безразлично.
Фенерът, без да трепка, изтънява дъсчените ни стени,
като ги мие с лунна светлина, докато хората си спят,
прегръщайки и непрегръщайки условията на живота.
И пръстите на дървесата напластиха гниещия губер
по камъните, разпилени из поляната
и нивата, протегната към идващият ден.

У. Мередит