Не знам, дали Астрид Линдгрен е правила аналог с педагогическия трактат на Русо, когато е описвала Емил, но аз винаги се сещам за естественото възпитание, което френският философ и педагог така горещо прокламира. “Емил от Льонеберя” беше не само любима книга, а книга, която ми докара много главоболия, но и ценни житейски изводи. В голяма степен тази книга ме възпита и оформи характера ми. Любовта ни започна плахо на една Нова година. Книгата имаше нещастието да се конкурира с прекрасното оранжево чадърче, за което бленувах няколко дълги месеца. Разбираемо е, защо невзрачната кафеникава книжка не ми направи особено впечатление при запознанството ни. Още повече, че беше книга за белите на някакво си момче, което откъдето и да го погледнем е доста неатрактивно за едно момиче, влюбено в пантофките на Пепеляшка. За щастие имах дълги следобеди, в които нямаше какво особено да се прави, та реших да дам шанс на книжката. Започнах да я чета от скука... и се влюбих. Оранжевият чадър беше детрониран и дълги години след това казвах, че “Емил от Льонеберя” е най-хубавият подарък, който съм получавала. Така достигнах до първото си сериозно умозаключение: Не съди по външния вид.
Да четеш пакостите на Емил се оказа невероятно приключение. Толкова се бях вживяла в историята, че свих една пушка от малкия си братовчед и гордо я разнасях навсякъде. А “Искам си я шапкътъ и пушкътъ!” дълги години беше ключова фраза в семейния жаргон, с която накратко се обобщаваха опитите ми да проявя характер не на място. Като дете на работещи родители, отглеждащо се общо взето само, тази книга стана основен спътник на масата ми за обяд. Четях я, ядейки огромни филии с лютеница за обяд и следобедна закуска и съвсем логично книгата се изпълни с малки червени петна от покапалата смес. Забърсвах ги със салфетка и продължавах напред. Докато един ден не изпуснах цялата филия на страница 23. Салфетката само влоши положението и вечерта майка ми ме завари нещастна и ридаеща. На горчивите ми молби да ми купи нова книжка, тя отговаряше, че всеки трябва да носи последствията от непослушанието си ( хиляди пъти ме беше предупреждавала да не чета, докато ям) и така и не ми купи друг екземпляр. Така стигнах до второто си сериозно умозаключение: Любимите неща трябва да се пазят.
Светът на Емил не беше толкова далечен от моя, въпреки десетилетията и километрите, които ни деляха. Сближаваха ни пакостите, които той правеше и на които аз искрено се възхищавах. Няма какво да се лъжем – послушните деца са удобни за родителите, но безкрайно скучни за връстниците си. Емил беше интересен с фантазията, която влагаше във всичко. Белите му се случваха някак естествено и логично, сякаш просто е нямало какво друго да се случи. Изкушавах се да повторя всяка негова лудория, но мисля, че го направих само с една – опитах се да дресирам прасето на баба си. Резултатът беше катастрофален: няколко утъпкани лехи с домати, аз цялата в мръсотия и истерична баба. Затова пък прозрях огромната разлика между шведските и българските прасета и достигнах до третия си извод: Българските методи на възпитание са доста по-болезнени за дупето от шведските.
Дълги години книгата на Астрид Линдгрен изкара до леглото ми. Чела съм я десетки пъти цялата или отделни глави, според настроението ми. Неизменно пътуваше с мен на всеки пионерски лагер и екскурзионно. Дори сърцераздирателните романи, с които изкарах пубертета, не можаха да я изместят. Ето защо бях ужасена, когато като студентка научих, че майка ми я подарила на едно съседско дете, смятайки, че вече съм голяма. Бях сърдита, но и осъзнах: Личното пространство трябва да се уважава. Дълго време не събрах смелост да отида и да си я поискам обратно. Направих го наскоро под претекст, че искам синът ми да я прочете, но се оказа, че книгата е потънала из антиквариатите.
Купих си нов екземпляр и днес ми е много приятно, когато заварвам синът си да се смее на глас, надвесен над книгата. Осъзнавам, че времето му се струва безкрайно далечно, защото често трябва да обяснявам отделни фрази и изрази. Понякога се радвам, че нямаме баба с прасе. Но вероятно под влияние на книгата, не ми се струва фатално, когато се прибере мръсен, нито когато се опита да продава лимонада пред блока, нито когато се опита да си извади зъб с конец. Радвам се да откривам малкото палаво хлапе с огромна фантазия и невероятно добро сърце в очите на сина си. Все пак да не забравяме, че Емил стана председател на Общинския съвет, когато порасна.
И все пак, ако в някоя антикварна книжарница срещнете стара измачкана книжка с огромно ръждиво петно от лютеница на двайсет и трета страница, купете я. Важно ми е!
сп. Жената днесмай 2009
