Градът

Защо това е моят град?



Заради старите сгради, които не престават да ме очароват с красотата си.











Заради детайлите, които винаги са важни.







Заради срещите на часовника.





Заради малките кокетни балкони.



Заради протяжните разходки по площада.






Заради любимите кафенета.



Заради летните концерти на Градския духов оркестър.





Заради уличния музикант, който свири всичко в ритъма на валса.



Заради хората, които не познавам.



Заради хората, които искам да познавам.



Заради любимите хора.



ПП .Все още не съм свикнала с красотата на Русе и това ме прави безкрайно щастлива.

Фонтанът

- Марш оттука, хулигани недни! - Учудващо силен глас излиза от старческото гърло. Дядото е поне на осемдесет. Май има Паркинсон и перманентно лошо настроение. Трите хлапета избухват в смях. Момичето е мокро. Не знам защо. Косата му е на фитили, от червените панталони се стича вода, под синята блуза прозират наченки на гърди. Все още не осъзнава, колко е красиво. Скоро ще започне да носи потници с гол гръб и убийствено къси поли и да флиртува просто, за да демонстрира превъзходството си. Двете момчета изобщо не я мислят за красавица. Викат я. Във фонтана има жаби. Момичето си топи краката във водата. Момчетата се пръскат.
- Не ме пръскай. Трябва да съм суха. Мама се прибира след малко.
- Марш оттука, хулигани недни! - Дядото размахва бастуна и с трепереща походка доближава.
Децата се смеят. Заобикалят фонтана и отново са при жабите си. Дядото се връща на пейката, мърморейки.
- Я си отивайте бе, цигани мръсни! - Достопочтената му баба се надига от пейката. Костюмът от травира с флорални мотиви вероятно е бил много шик през 1979 година. Сега и е малко тесен. Децата се смеят.
- Емилия, защо не си се прибрала още?
Жената е красива, дрехите и крещят "пари". Емилия грабва мокрите сандали и потъва в сребристия Лексус.
На лицето на старицата с флорални мотиви грейва победоносна усмивка.

Облаци

Облака - белогривые лошадки.

Облака, что вы мчитесь без оглядки?

Не смотрите вы, пожалуйста, свысока,

А по небу прокатите нас, облака!

По първи петли

От шума на много хора,

от досада и умора

към съня си тръгвам и мълча.

От пера на късни птици,

от заплетените жици

не намирам своята врата

Откога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По първи петли

закъснели следи

преминават през мен

и потъват в очите ми

сутрин.

Прах от звезди

и подкови звънят

на протрития праг

и възкръсва денят ми

сутрин.

От вика на някой буден

от смеха на някой влюбен

ще усетя, че съм жив и нужен.

Сред пера на ранни птици,

сред безброй висящи жици

ще намеря своята врата.

От кога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По трети петли

уморени мъгли

се разкъсват от страх

и се впиват в прозореца

сутрин.

Старият ключ

се огъва от студ

и го няма домът

и я няма вратата

сутрин.

Михаил Белчев

Автограф

Приятелю, сакатото ни племе
не знай на равновесието храм.
Не чуди ли те болки тъй големи,
че искам аз прибулено да дам.

23 декември 1921г.
Кирил Христов в автограф за Михаил Арнаудов



снимка: вестник Сега

Буря

Между другото обичам бурите.

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.

Дилан Томас




снимка: от тук